Маршът на калните галоши или как пречи живота на едно дете със специални потребности на другите

Категория:Creative
cvetnichko

В България не уважават живота. Тук живота не струва и два лева за някого, особено живота на едно дете, с тежка диагноза. Тук все още се ширят предразсъдъци и суеверия. Тук съзнанието е на ниво-средновековие/феодализъм, където обаче липсват благородници…

Липсата на благородсво е направила болшинството от хората такива-дребни души, които живеят в ограничението на феодализма, на родовообщинското управление, на жаждата за власт и пари. Тук липсва идея/идеализъм, стремеж към нещо свято и красиво за цялото. Егоизма е огромен и отблъскващ. – “Важно е на мен да ми е добре!“ Живеят зад високи дувари и смятат, че ще скрият съвестта си зад тях… Тук се води битка с Духа! С Живота! Никой не си дава сметка, че това е самоубийствен план. Масово българи убиват българи. От Безхаберие и липса на отговорност! На такъв народ външни врагове не са нужни…

Може би след всяко страдание има шанс нещо да просветне. Надявам се всичко, което преживя дъщеря ми да има смисъл, да се осъзнаят някои съсловия…


“„Азъ съмъ истинната лоза“. Това е положението, което всѣки единъ духовенъ човѣкъ трѣбва да схване въ себе си. Нѣма какво да се реформиратъ болницитѣ! Сега всички хора които сѫ въ болницитѣ, искатъ да излѣзатъ отъ тамъ часъ по-скоро, но за това трѣбва да имъ се слугува. На едни отъ тѣхъ гръбначния стълбъ е парализиранъ на други друго нѣщо. Какво ще се прави съ тия хора? Може ли да се създава законъ за болницата? Служители трѣбват на тия хора! Законъ може да сѫществува за здравитѣ, за умнитѣ хора. И слѣдователно, изпълнението на законитѣ въ свѣта трѣбва да става само отъ духовнитѣ хора. Само тѣ могатъ да ги изпълняватъ. Хората на свѣта не могатъ да изпълняватъ законитѣ. Азъ мога да изпълня закона безъ стражари, нѣма защо да ме биятъ, да чакамъ да ме сѫдятъ. Нѣкои чакатъ сѫдътъ да имъ наложи това, или онова. Азъ мога да сѫдя по-добрѣ. Азъ мога да нося 100 клгр. жито на гърба си, нѣма какво да чакамъ да ме товарятъ други. Всѣки човѣкъ самъ трѣбва да приложи закона. И тогава, азъ прилагамъ слѣдния моралъ. Нѣкой пѫть казвамъ, че и азъ правя погрѣшки! Вие казвате: а, и Учительтъ прави погрѣшки! Знаете ли какви сѫ моитѣ погрѣшки? Седя нѣкѫдѣ, виждамъ, че едно бѣдно момиченце си има 10 лева. Единъ апашъ се приближава, иска да му вземе паритѣ. Споредъ закона, на който служа, азъ не му казвамъ съ думи: не обирай това момиченце! Съ мисълта си само му казвамъ: не обирай това момиченце! Той казва: и на мене ми трѣбватъ пари. Втори пѫть му кажа. Трети пѫть му кажа, но той ги взима. Това малко момиченце започва да работи, да изкара тия пари. Веднажъ азъ видѣхъ това прѣстѫпление. Азъ съмъ вече съучастникъ и трѣбва да изправя прѣстѫплението. Длъженъ съмъ вече да платя вмѣсто него. Тогава азъ казвамъ на момиченцето: вземи тѣзи 10 лева, този който ги взе е мой другарь. Така и всѣки отъ васъ е длъженъ да изправи прѣстѫплението на този, когото е видѣлъ, че го върши.

Казва Христосъ: „Азъ съмъ истинната лоза“. Всѣка една пръчка така трѣбва да се насади въ вѣчната Добродѣтель, че да могатъ Добродѣтелитѣ на Божията Любовь, Божията Мѫдрость, Божията Истина, Божията Правда да минатъ отъ лозата въ насъ и да просветнатъ дѣлата ни прѣдъ человѣцитѣ. Тогава вашиятъ животъ ще стане красивъ, ще дойде Божията радость въ насъ. Къмъ това трѣбва да се стремимъ, това е цѣльта на нашия животъ. Скърбите, това сѫ само единъ методъ. Скърбьта всѣкога показва, че си изгубилъ нѣщо. Не е лошо човѣкъ да скърби. Скърбьта всѣкога те подтиква да намѣришъ загубеното. Щомъ го намѣришъ, ти си радостенъ. Ето защо, всѣки трѣбва да се присади на тази лоза, да бѫде обрѣзанъ и да даде плодъ; да разбира законитѣ на великата Божия Любовь. Само така ще дойде въ насъ закона на вѫтрѣшния миръ. Този миръ нѣма да го чакате да дойде отвънъ, той още сега може да дойде. Още днесъ ще дойде този миръ.

Сега, като излѣзете от събранието, желая да видя всѣки едного отъ васъ съ чувалъ на гърба! Азъ като излѣза, гледамъ хората, носятъ ли чували на гърба си, или не.

„Азъ съмъ истинната лоза, и Отецъ ми е земледѣлецътъ“. Христосъ, това е Любовьта, която се проявила въ свѣта. Отецъ, това е великото, възвишеното, разумното, което е изпратило тази Любовь въ свѣта. Ние, това сме плодътъ на възвишеното. Слѣдователно, плодътъ трѣбва да носи качествата на Духа въ себе си.“ – беседа “Истинната лоза“-1925 година

*****

Ще продължа някак. Заради децата си – това, което си отиде от този ужасен свят и заради това, което остана да се бори със сивотата и безлюбието тук! Заради децата, които обичам и ще обичам до края…

Но и ще пиша! Химикалката/клавиатурата ще е моят меч. Ще пиша за всичко ужасяващо, което срещнах в живота си тук и заради което моето момиченце не издържа, и избра да си тръгне. Ще разкажа кратката житейска история на едно дете, което беше осъдено от лекари и общество.

Ще пиша, как се мачка, как се води битка с Духа тук! Как се вменява вина от хора, които имат за цел само да печелят и управляват. Как душата не е уважена и не се отнасяме с трепет и уважение към нея…

Ще пиша, колко сбъркано е възпитанието ни, което вменява вина още детсвото. Виновни сме, че сме “непослушни“, че тичаме и скачаме, като деца. Виновни сме, че мислим различно или че, въобще мислим, но това не е добре за онези, които искат да ни управляват, които не искат да излязат от ограниченията си… Виновна съм, че съм родила, виновна съм, че съм обичала… Виновна съм! Моята битка беше с това вменявано чувство от всички, които съдят. Осъдени от общество, от църква, от всеки, който не иска да погледне с очите на любовта! Който не умее да се наслади на живота в неговата пълнота.

*****

Лоринка е едно прекрасно, малко момиченце. Родено, като всички нас с гадния късмет да живее в пародията на държава България.

Стреса и безлюбието я поеха от първия миг. Родена в осмия месец, защото доктора ме сложи на системи за раждане, /за да изкара някой лев/, макар и с тегло 2,600 кг. тя едва се справи с пневмонията, в кувьоза и тежката жълтеница. Изписаха ни на 10 тия ден. В добро общо състояние… Но аз бях разбита, безсилна и ужасена. Не можах да се възстановя напълно до последния миг на детето си. Живеех в страх и вина, страх, че ще я загубя, страх, че няма добра грижа за нея, битки за всеки миг живот.

Толкова тежки са думите-присъди на тези, които уж трябва да лекуват и помагат:

Да се обадиш на мъжа ти, че да донесе пари, ей на, изродихме му една дъщеря!“ – акушер-гинеколога, докато ме зашиваше, а детето ми се бореше за живота…

Майче, какво толкова ревеш, и да умре бебето, ще си родиш друго…“ – акушерка в родилното…

Майче, твое ли си е детето? – Да, мое. Защо? – Защото ако си го взела, да го върнеш, то това, човек няма да стане!“ – един проф. в Горна баня, при преглед на Лори на 2 годинки. Вече имаше съмнение за ДЦП и луксация, но ходеше сама, жизнено, усмихнато дете.

Айде успокой го де, какво пищи така!-казвам – “Боли я, все пак е оперирана“ – “Ми дай й течен аналгин.“- сестра в Горна баня, Лори е на две годинки и пищи слад като излезе от упойка, при операция на ставата. Тогава очичките й бяха изпълнени с ужас, дадох течен аналгин, тя го повърна и след половин час видях как очичките угасват. След години разбрах, че има висок праг на болка, защото “изключва“ този център в главицата си…

Ти какво искаш, аз съм направил, каквото трябва, оперирах я… Гипса е развален, голяма работа, ще го сменим, какво толкова! Ще направим още няколко операции, тук ги правим ежедневно…! – Д-р в Горна баня – Лори на 5 годинки. Гипса беше развален и не исъхна цели 5 дни, а се разпадаше… Смениха го, но с обвинението, че аз е трябвало да го суша със сешоар…

Майче, изписвам ви, защото аз на Горна баня грешките няма да оправям!“ – проф. в ИСУЛ, Лори на 5 години, отново с луксация.

Ми това е, тези деца ще са оперирани докато растат, щото то ахилеса трябва да се отпусне, ама това не е нищо…“ – Лекар в Горна баня. Лори на 10 годинки.

Майче, виждам че си разумна жена и ти пука за детето ти,ако имаш пари, вземай си детето и се махай! Ние тук, толкова си можем. Иди в чужбина, иди в Германия.“- млад лекар в Горна баня. За жалост доста късно ми го каза…

Иии, к’во, като сте ходили и оперирали в Германия?… Нали сега пак се налага операция!…“ – лекар, шеф на фонда за лечение на деца, който обърна количката на Лори, така, че да не я гледа, щото му е неприятна гледката… /тя на 19 години/.

С годините станах глуха за такива присъди. Сега ги описвам спокойно, няма обида, а разбиране и благодарност, че съм преминала през тези изпити, за да израстна. Съжалявам само, че едно чисто дете трябваше да преживее много физическа болка…

Съжалявам, че късно опитах да се махна от лапите на лекарската мафия в БГ. Плащала съм си за раждането, за всяка операция – в началото под масата, после полулегално, с принудително дарение… Плащах си частните приеми и въпреки това не получих човешко, отговорно и професионално отношение. Плащахме, защото детето ни е най-ценното и се надявахме да е добре, че ще получи лечение и добро отношение... Лишихме се от много неща, но не ни тежеше. Ако трябва пак да мина по този път ще е това-нищо не ми е нужно, освен радостта да видя децата си здрави и щастливи… Но уви, не винаги изборът е наш. Има път, който трябва да се извърви, има изпити, задачи…

Лори е на две години, освободена от апарата на инквизицията /апарат на Ханаусек/, който я държа неподвижна 8 месеца. Без да мога да я прегърна и без тя да усети майчина прегръдка. Вече е свободна и веднага започна да лази, гони се с батко си около масата. Започва да се изправя и “бъше“-бърше прах с мама… Слънчево, жизнено дете…

Обичам децата си! И двамата са родени, защото са искани и обичани. Стараех се да ги отгледам с обич, да им дам всичко, което имам… Стараех са да усетят, изживеят детството си… Но не винаги успявах. Наложи ми се да се боря с бездушие и скудоумие. С алчност и комплексарство. Влизала съм в кабинети на лекари, с толкова раздуто его, че не можехме да се вмъкнем в стаята. За жалост обаче зад този егоизъм прозираше жалко комплексарство. Никой ли не си дава сметка, че не модерните кабинети, скъпите коли и арогантно поведение ще им създадат име и значимост? ….Добре свършената работа, отговорността пред себе си, пациента и пред Бог е онова, което дава удовлетвореност.

Лоринка посещаваше единствения псевдо-център за деца с ДЦП, в Красна поляна до 7 годишна, създаден от човек, който не е лекар дори! Но си позволи да я лекува с барокамера /за жалост аз разреших/ и Лорина направи гърч, без да има епилепсия!… Последваха тежки лекарства, които бавно и полека намалявах с помощта на хомеопатия, за да възстановя, поне от части психиката и жизнеността на детето си…

Майче, колегите са се презастраховали и са изписали много голяма доза антиепилептици. Трябва бавно да ги намалим!“ – психиатър от ИСУЛ, Лоринка на 7-8 години след гърч, който е неправила в центъра.

Не пиша съвсем умишлено имената на лекарите, които ни смазваха с безлюбие и липса на професионализъм. Те с нищо не трябва да са запомнени. Не мога да търся отговорност от безотговорни хора. Ще кажа само: „Прости им Господи, защото те не знаят, какво си причиняват!“

Там, където няма съзнание и любов виреят тъмнината, манипулацията, там се кланят на “златния телец“…

За щастие имаме и прекрасни мигове, срещнахме и прекрасни хора, въпреки всичко в държавата ни. За щастие има хора, които ни съчувстват истински и ни помагат през трудните години на преход. /Само дето се чудя преход към какво, но това е друга тема./

Имах шанса да отида в Мюнхен, Германия за поредни операции на Лоринка, които поне от части да възстановят пораженията от тук.

Имах шанса да разбера от други майки, че може поне да опитам да се измъкна от омагьосания кръг в родната ни медицина. От 2005 година до 2016 година бяхме четири пъти в Харлахингер клиник-Мюнхен и един път в ICP – реха-център в Мюнхен. Общо около 130 дни. Най-прекрасните и спокойни дни за мен и Лоринка. Там усетихме грижата на специалистите. Спокойствието на организирания от професионализъм във всичко живот.

Имахме няколко кампании за събиране на средства, подкрепата и любовта на хора, които ни познават, близки, приятели, хора, които ни обичаха. Много непознати хора също се включиха. Стана чудо, събрахме парите бързо и навреме за датата от клиниката. Някак усмивката на Лоринка беше докоснала всички, които се включиха… Подкрепиха ни, събираха средства, батко й, с колеги играеха представления и дариха средства… Получихме и малка подкрепа за последната операция от държавата с документ S2, /Забележете, с връзки и ходатайстване, защото простосмъртни не могат да се ползват от него за последната операция…/

Четири-пет вдишки радост в Мюнхен. Внимание и добро отношение, които усещахме по улиците, в болниците, навсякъде… Дишахме свободно… Посетихме за 10 дни рехабилитационен център, в който разбрах, как работят ангажирано, отговорно и индивидуално с всяко дете. Ерготерапевта на Лоринка беше възхитен от нея, защото тя подреждаше на компютър пъзел от 3-4 елемента, като забележете, изпълняваше команди на немски.

Още първите неща, които видях и ме шашнаха при посещението си в Мюнхен, бяха количките на децата. Цветни, красиви и удобни, направени за всяко дете индивидуално. А децата и родителите на децата с проблематики не бяха черни и смачкани, а усмихнати и жизнени.

При първия преглед в Шьон Клиник-Мюнхен, се удивих от отношението, което имаше към моето дете, дошло от някаква държава от третия свят…

Доктора закъсня 5 минути за час, записан от Бг преди три месеца и ми се извиняваше непрекъснато. Лоринка се разплака, ужасена от бялата престилка и се наака. Толкова се притесних, че ще ми се развикат, както тук, в Бг. Нашата помощничка, фрау Кайзер, обясни, че детето се страхува и Д-р Берниус, свали престилката, остана по цветна тениска, сложи палячавски нос, изобщо не се направи гримаса даже, че тя е напълнила памперса и детето се успокои… Аз също се успокоих.

Вече обичах тези хора. За първи път някой се отнесе с нас, като с човешки същества. Учтиво и мило! Смъмри ме само, че съм сложила малкото телце на Лоринка в количка за възрастни, където допълнително я доизкривявам. Бях шашната, защото нашата здравно-социална система ме убеди, че това е най-доброто, /уви, оказа се, че количката дори не е нова, а рециклирана, сглобена от две-три стари количка. Някой добре източваше системата!/.

Шок, след шок… Давах си сметка, че изобщо не живея в европейска държава. Давах си сметка, колко поражения е нанесла здравната система на детето ми и на мен. Много, прекалено балкански синдром на комплекси и изостаналост има в жалката ни държавица.

Личеше ми по всичко, по тъмните дрехи, по унилито ми лице, по това, че при първата операция си носех чаршафи, хавлиени кърпи, памперси от тук… А всичко в болницата беше в изобилие – консуматив, както ми обясниха.

Та аз и тук, в частна, зъболекарска клиника /точно до японския хотел/ си бях купувала абоката, марлите и въпреки това не посмяха да работят зъбките на Лоринка… За държавнити-общински болници нямам думи. Мизерия и мръсотия!

Всичко, което описвам сега съм разказвала вече на приятели извън Бг и са ме питали как е възможно, не живеем ли във филм на ужасите?…

Един лекар поиска да прави зъбките й, имаше чудесно отношение, но нямаше анестезиолог и детето ми упоено в Пирогов мятах в колата и карах към неговата клиника… Молех се да диша и да е добре, докато стигнем…

Безумия, безумия, стрес… Чудя се как Лори намира сили всеки път, след всяко премеждие да се усмихва и да е щастлива…

Първата операция на Лори в Мюнхен беше дълга, тежка… Усещането, което имах там беше спокойствие, че дъщеря ми е в добри, професионални ръце и, че ще направят всичко най-добро за нея. Всяко действие на екипите от лекари и сестри вдъхваше доверие, че знаят, какво правят. От 7.30 сутринта, до 16.00 след обяд, тръпнех. Жени /фрау Кайзер, която вече чувствах много близка/ беше неотлъчно с мен. Дойде доктора и каза, че Лори е в интензивното, но е добре, събужда се вече. Малко по-късно бях при нея. Получи подарък-плюшено мече, говореха и мило, накараха ме да поспя малко… /Дори имаше легло за мен!/…

След 4-5 дни, когато детето ми се почувства съвсем добре, при мен дойде психоложка. Младо момиче от Хърватска, с което разговаряхме спокойно, защото не зная немски. Тя ми каза, че е добре да изляза “на шопинг, да посетя музей… майката трябва да се чувства добре и спокойна, за да се грижи добре за детето…“ Разревах се, защото за първи път някой мислеше за мен. Плаках, защото видях че мога да съм спокойна, докато изляза за час-два. За детето ми се грижеха добре. Намерих Лоринка усмихната и щастлива да се забавлява с една от сестрите.

Тук, в Горна баня 10 дни спях права до леглото на детето си, което пищеше, защото е вързано, разчекнато с тежести на краката /нещо, като уред на инквизицията/… А там, в онзи свят, за който ни учеха, че е лош, моето момиченце се чувстваше добре и двете бяхме спокойни. Мед. сестрите не ми позволяваха дори памперса да й сменя, те я къпеха, правеха масажи на телцето, защото лежи със шини цели 40 дни… Проф. Берниус идваше със синовете си в събота и неделя, за да играят с нашите, специални, различни деца… Плачех за това, че ще се върна тук. Ужасявах се от мисълта, че ще трябва да се върна в България, където деца, като Лоринка са отписани, отхвърлени, осъдени…

И, както се оказа страхът ми е бил основателен. Тук детето ми, борбената ми, изпълнена с живот, енергичност и обич Лоринка избра да спре, избра да не се бори и да си тръгне… Малкото й, крехко телце беше приютило силен дух, умни, красиви очи, които бяха пълни с обич и живот, но тук не намериха отговор. Колко обичаше да е сред хора, протягаше ръчички с обич, а хората бягаха от нея бездушно… Децата се страхуваха да я докоснат или ако се случеше дете да я погали, родителити или баба, дядо го дръпваха с ужас…

За да не се окаже, че само чернилка е имало в живота ни с Лори ще кажа, че има прекрасни хора, които я обичат и помагат отсърце, професионално. Двете момичета-рехабилитаторки – Рая и Слава са хора, които наистина упражняват отговорно и с обич професията си… Още едно момиче се появи в живота ни – Яна, която се занимава музикално с Лоринка. Свирят на пиано, момиченцето ми движи простчета и е доволна…

Лори не иска друго освен обич. Дарява усмивки, казва на всички, които се престрашат да я докоснат “Оби! /чам те/“ и мечтае да “Иг/р/айка!“…

Един малък ангел, изпълнен с любов, който не разбира, защо хората не й се усмихват, когато протегне ръчички към тях. Обича да е някъде, сред хора, да ги гледа и да им се радва. Тогава ме прегръща и ми казва-“Оби…/чам те/“…

През 2013 година направи гърч от висока температура при някакъв вирус. Извикахме линейка и младите лекари се чудеха къде, в коя болница да я закарат. Няма яснота за хора, със специални нужди над 18 години къде и как да се лекуват в такива случаи. Закараха я в неврология “св. Наум“. Там една жена-лекар, с маниер на военен, на фелдфебел разпореди, че детето ми ще остане в болницата, аз да си вървя! Била над 18 и не може да остана! Това е! Всеки ден ходех сутрин и се молех на сестрите да ме пускат, стоях до късен следобед и си тръгвах. Пет дни, в които детето ми беше само нощем. А аз умирах за пореден път. Изписаха я с думите – “Добре е, бе! Учудващо добре!“, защото няма други причини за гърча, освен високата температура… Битки за живот, битки за малко повече време заедно. Нежната усмивка на Лоринка компенсираше всичко. Чистите будни очи, изпълнени с обич и живот, въпреки цялата диващина, която ни заобикаля.

Щастлива и благодарна съм, че двамата с батко й имат толкова силна връзка. Той никога не ми се разсърди, че повечето време съм с нея и голяма част от вниманието ми е към нея. Напротив, гледа я, когато аз трябва да свърша нещо, дори, когато излизам с приятелка на кафе. Сменя памперса й, прегръща я… Прекрасна обич между брат и сестра.

Все още не можем да приемем, че тя си тръгна от нас. Сякаш усещаме, че е тук. Всичко е свързано с нея. Връзката с този малък ангел е толкова силна.

Сродството между душите подразбира единство в проявите им, единство във възгледите им, в разбиране на великите добродетели: любовта, мъдростта, истината, правдата и доброто. Това не значи, че те са еднакви по буква. Те се разбират по дух, а не само по външни прояви. Велико нещо е да си свързан с една душа по вътрешно сродство. –“Ако не бях дошъл“- (Беинса Дуно)

Благодаря на всички за подкрепата! Лоринка винаги ще е с нас, но ще свети още една звездичка на небето. И знам, че душите, които се обичат отново ще се съберат и заедно ще продължат по пътя. За това и си казахме само “довиждане“ с нея. Сега е на сватло и красиво място, защото децата, чистите, измъчени души отиват директно при Бог!

/Илияна на Лори/

Здрасти,много се борех с това, дали да ти пиша или не. Предполагам, много хора те заливат с въпроса Как си. Все пак и аз да го задам. Държа да ти кажа нещо. Може Лори да не е тук. Но тя живее в нас. Лично от мен, вярвай ми, че до сега ако съм искала да помагам, сега желанието се увеличи многократно. За нея! Надявам се, да не те натъжа. С теб съм! Мисля за теб! И благодаря, че имах възможност, да се запознаем! – Яна Дойнова

Илиянка, малко думи мога да изрека през сълзи. Признавам си, че не мога още да приема мисълта че Бог е взел Лори. Молех се от сърце и душа да оздравее, да ядем пак тортичка заедно. Но истината е, че Бог знае по-добре от нас кое е правилно. Каквото и да кажа в момента то ще е малко, слабо …. Само ти, майчице знаеш какво ти е сега и какво ще ти е занапред … Обичам Лори и теб безусловно от мига в който се запознахме. Ако позволиш бих искала да я изпратя. Само ако ти и семейството ти позволите. Прегръщам те, прегръщам те. –Nadejda Vasileva

Илияна,Ти си достойна Ученичка на Учителя. Аз се покланям на теб и Лори до- земи! Нека с Любов най-Блага и Силна да изпратим днес Лори в Най-светлите места на Божествените селения! На неделната беседа вчера в Разград казахме най-нежната молитва за твоето дете. Няма сбогуване… ние я изпратихме с много Любов! Ние сме едно, Тя винаги ще е с Нас. –Жанина Вълчева

Irina Stefanova Лори беше при нас, за да ни научи какво е любов, за да разберем за какво да се борим и кои са истинските неща в живота. Обичам те, Илианка на Лори!


на Лори

Алилуя вечна за всички души, които умират свободни,
и в мир си отиват от този земен живот.
В сърцата си тези смирени на Боговете слуги,
постепенно растат върху форми от облаци в кротко движение,
и през звездната светлина на далечните сфери.
със своя светлина те блестят.

Как животът им ще оплоди на много други живота,
обогатявайки всеки момент изпълнен с тъга или с радост!
И смъртта им, това пусто и празно без корени цвете,
в благословение се превръща, което се ражда изново
в този незнаен, невидим и непознат свят,
света, който наричаме наш Дом.

Annael

Koni Hristova Моите съболезнования! Много неочаквано :-(! Успешно е изпълнила мисията си на земята!

Nesrin Rasim В думи не може да се облече това, което чувствам! Ти си една прекрасна и всеотдайна майка! Макар да сме се виждали само веднъж на живо… Твоята любов, топлина и доброта може да се види от всеки твой пост! Ти промени представите ми за родителството, за това, че просто трябва да даваме на децата си без очаквания! Моите съболезнования за Лорчето! Вашата любов е безгранична…. и не само в това измерение! Пожелавам ти с лекота да преодоляваш мъката в сърцето си, болката, тъгата в душата си! Бъдете благословени! На Лорчето пожелавам светлина по пътя й, тя беше благословена с вашето прекрасно семейство! Думите се губят в сълзите ми! Бъди все така….. един прекрасен земен ангел на този свят.

Tonya Blagoeva Няма нищо по-красиво от чистата безусловна любов! Толкова са красиви думите ти! Светъл път на тази чиста душичка. И здраве и сила за теб! Продължавай да твориш любов и живей живота си и в нейна чест!

На Лори

Тя си отиде, когато разцъфтяха
първите кокичета.
Безличен е и пуст светът.
Утихват всички мисли, мое, усмихнато момиче!
Пред себе си, уви, не виждам път.
От безлюбие и егоизъм
си тръгват днес децата ни.
Безлюбието бавно ги убива.
А майките? – Разбити са сърцата ни.
Лоринка е при Бог. Смирена и щастлив
а.

10.2.2019г

2019 трябваше да е нейната година. И може би е, защото тя напусна свят изпълнен с безлюбие. Напусна ада. Освободи се душата й. – Дете, което не искаше нищо друго, освен да обича, да се смее със звънлив смях и да се радва на хората… И да бъде обичано. Прекрасно дете, което ни научи на много неща.

Мен научи на безусловна, безрезервна и безкрайна любов. Научи ме да обичам без защото и ако… Сега зная, че макар и да не е при мен, макар и да не мога да я прегърна и целуна, живее в друг, по-красив свят. Свят, където няма болка. Свят, където ще преминем всички, които сме свързани със силата на Любовта… А душите ни са свързани завинаги.

І. Какво представлява заминаването за Онзи свят?

Заминаването на човека за другия свят е неумолим закон. Този закон важи за сегашната фаза на човешкото развитие. То не е нищо друго, освен събличане на старата дреха и обличане на нова, или посаждането му в земята, за да израсте отново. Трябва ли при такива случаи човек да губи равновесието си? Да замине човек за другия свят, това значи, да напусне къщата си и да излезе вън от нея. Физическото тяло е като водолазна дреха. Като влезе някой във водата, туря си водолазна дреха, но като излезе, има ли нужда от нея? Не, той я оставя.

След смъртта, като почне да съзнава грешките си, човек постепенно започва да се организира и отново идва на земята като малко немощно дете. Когато някой от Небето се роди тук, хората на Земята се радват, а на онези горе малко им е мъчно. Когато някой от Земята се качва горе, тук скърбят, а горе се радват.

ІІ. Какво става с душата след заминаването на Онзи свят?

На Онзи свят ще сте с тези, които най-много обичате. Ще ви посрещнат онези, които ви обичат. Ако баща ти те обича, ще те посрещне. Детето ще го посрещне майка му. Приятелят ще го посрещне приятелят му. Като заминеш, паметно ще остане само доброто – Любовта, която си проявил. 

Като замине човек отвъд, същественото от мозъка той си го взема. Човек има материален и етерен мозък. При смъртта човек оставя материалния си мозък, а взема със себе си етерния. Етерният мозък е, който организира материята. Значи, човек взема ценното със себе си.

Целият земен живот на човека се филмира и като отиде на онзи свят, показват на филм целият му живот – като дете, като възрастен и като стар. 

ІІІ. Какво върши една душа след заминаването си?

Човек след заминаването си има следните работи:

·      първо, да посещава Небесните училища;

·      второ, да работи на Божията нива и то или между скоро заминалите, за да ги ориентира в новите условия, или между хората на Земята, като ги предпазва от зло (например може да му се даде задача да поправи един грешник на Земята);

·      трето, известно време заминалите участват в процесите на Природата, например работят върху растежа на растенията. 

ІV. Препоръки след заминаването на душата за Онзи свят.

1. Когато някой си замине, ще заровите тялото, но ще знаете, че душата не е в тялото. Душата е свободна. И този, който заминава, трябва да знае, че той е жив – няма да стои в гроба. Може около 40 дни да се позадържи около тялото си и после ще се освободи, а може и след няколко дни, много скоро, да се освободи. Направете тайна молитва над заминалия и му пожелайте добър път. Смъртта е нещо тържествено. Който заминава, иска мир и спокойствие, светлина на ума и мир на душата, за да може, като разглежда живота си, да използва погрешките на миналото.

2. Някой е заминал. Близките му дават обяд за него. Да дадат обяд, обаче никой не се моли за заминалия. Тогава той идва при мене и ми казва: „Дадоха обяд за мене, но никой не се помоли за мене.“ Трябва да му се изпрати една хубава мисъл. Нашите молитви им помагат. Нашите хубави мисли към заминалите – това е храна за тях. Соковете, които самите мисли и чувства съдържат, ги хранят. 

3. Заминалите желаят да не ги забравяме, да мислим за тях. Като мислим за тях, те се радват. И никога не искат да си спомняме за техните прегрешения. Някои заминали души са толкова напреднали, че могат да си създадат веднага едно тяло; после никак няма да подозираш, че той е от другия свят.

Някой път заминалият ще намери някой жив човек на Земята, чийто трептения са близки до неговите, и ще ти се проявява чрез него: ти току-що се запознаваш, а той вече ти се усмихва някак особено и познато.

4. Онези, които са на заминаване, са много чувствителни, те са като излъчени. Затова не трябва да се плаче при онези, които заминават. Защото те го чувстват като бодеж от игла. Тогава трябва да има наоколо тиха и спокойна атмосфера. 

Когато замине някой наш ближен и казваме „Взеха ми го, отнеха ми го!“, това не е вярно, понеже той не е ваш. Изобщо казано, трябва да знаете едно: положението на заминалите на онзи свят е десет пъти по-добро, отколкото на Земята. Така мислете! Заминалите живеят колективен живот. В другия свят има колективизъм. И никой не може да дойде индивидуално, когато иска. Ако цялото общество, към което принадлежи, иска, той ще дойде.

Ние говорим за неща, които знаем. Когато бащата замине, работите на децата се уреждат по-добре. Той помага отгоре. В онзи свят хората, които се обичат, се виждат, а които не се обичат, не се виждат. Има закон: онези, които обичаме, да държим в ума си най-хубавото за тях. Хубавите спомени приближават заминалия до вас, дори ще го видиш.  –

Учителя Беинса Дуно“

Разболя се. Вирус или грип, толкова рязко я повали. И винаги нощем се случва. Легна си здрава и изведнъж… Температурата беше 39.6. Повръща. Веднага реагирах. Обучиха ме да слагам мускулни инжекции. Сложих аналгин и след 15 минути t леко спадна. Дадох прахче цитрат. Успокои се малко и заспа. На следващия ден започнах да давам антибиотик. Не се храни добре, но пие и това ме успокоява. Заведох я при личната. Не я смених през годините, въпреки, че се убеждавах, че не е човек, който е избрал професията си с душа, за това съм виновна. Виновна съм, защото прощавах лекарски грешки и безхаберие дълги години… Преслуша я, но не смени антибиотика, препоръча да правим инхалации, /което вече правех/, прахчета против разстройство, което се появи и сироп за кашлица.

След два дни сутринта на 31 януари усетих, че детето не е добре. Дишаше тежко. Обадих се отново на личната и за щастие, тя вдигна. Описах симптомите и казах, че трябва да ни приемат в болница – “Изчакай, ще ти звънна!“…

След 5 минути ми каза да тръгваме към 5-та градска. Там има белодробно отделение. Бях вцепенена, не помня как събрах най-нужното в сака и облякох Лори. Качих я в колата и тръгнах, нещо ме караша да я моля, да остане, да не си тръгва. – Моля те, остани! Не си отивай от мен!… – Бях много уплашена за детето си. За кой ли път!…

Обърках 5-та градска болница с поликлиниката, която е към централна гара. Вече треперех и истерия се надигаше… Карах, не знам как, по някакви улички стигнах да болницата докато я свалях от колата пак нареждах през сълзи – Остани, с мен, дете, не си отивай!…

Пред кабинета изчакахме един човек само. Влязохме и доктора я преслуша. Каза, че късно я водя…Веднага включиха кислород. Приемаха ни. След минутки дойде и мъжа ми. Притеснен. Направиха снимка и казаха, че е с пневмония. В дясно.

В отделението Лоринка, на 23 години беше в стая с пет легла, на кислодона терапия. Някаква сестра опитва да й вземе кръв и я набоде шест пъти. Спука два пъти вена. Извикаха от детско отделение сестра, но и тя не се справи. Губехме време и на никого не му трепваше за болките на душичката… Най-накрая успяха. Включиха система, антибиотик на осем часа… Лоринка не плачеше. Това дете е стоик, уникално търпеливо същество. Преживя толкова болки… Говорех и, че ще мине, че само да оздравее и всичко ще е наред…

Когато тя се отпусна и задряма аз също се отпуснах и поуспокоих… Нощта е тежка, Лори мрънка, ту заспива, ту скача от страх… Аз съм на края на силите си. Не съм спала 5 нощи…

Пиша във фейсбук, изпълнена със страх. Сякаш последен вик за помощ. Помощ от някъде… Страшно е…

Връщам се в мислите си вече за кой ли път в онзи ден. И си давам сметка за липсата на професионална отговорност у нашите лекари и сестри. Сърдити, недоволни, с отношение, сякаш съм нахлула в дома им и ги карам насила, с пистолет в ръка да помагат на детето ми. До стаята на Лори е лекарски кабинет. Там се пуши и целия цигарен дим е в отделението. Отделение по пулмология! Мръсно и потискащо.

Наблюдавам Лори и се моля. Моля се да не се случи неизбежното!… При визитацията – нищо. Сухо отношение, нареждане за ехограф и нови изследвания. Добра сатурация – 90-93. Ехографа показа, че бъбреци и вътрешни органи са добре. Само час-два по-късно Лори диша ужасно. Изтерясвам. Тичам по коридора и моля лекар да я види. Една сестра ми казва провлачено – “Какво толкова бе, майчеее? Айде успокой се. Лекар няма, но ще извикам. В това време дойде мъжа ми и викна – “Няма ли лекар в отделението? Суматоха…

След 15 минути дойде млада докторка. Прегледа Лоринка и каза, че завеждащия е трябвало да ни каже, че дето може и да си отиде…

Света се срина върху мен. Колко пъти съм чувала, че няма шанс…

Обадих се на батко й. – Маме, караш ли? Спри, отбий някъде. Чух се да казвам – Лори няма да изкара нощта. Ела да я видиш… Винаги съм повтаряла-Ще се справим и този път! Ще мине и това!А сега? Предадох ли се или усетих нейното желание?..

30 минути, притеснение и за другото ми дете… Сотирчо толкова много я обича. Дано кара внимателно!…

Дойде, прегърна я и ме дръпна в коридора. – “ Мамо изкарах малко пари около Коледа и НГ. Всичко ще дам, хайде да я преместим в друга, частна болница… Може там да помогнат. Звънене по телефони, търсене… питане и бездушие. Елате утре… Въпреки заплащането никой не иска да се занимава с човек с увреждане… За пореден, последен път – осъдени, Отписани! Сега си давам сметка, че Лори се умори да се бори с бездушието. За това и не направи усилие този път. Просто се пусна…

Суетяха се двама доктори около Лоринка. Опитвах да я успокоя, но повтарях само – Не си отивай от мен!…

Тя ме хвана за ръцете, погледна мен, татко си и батко си, с поглед, изпълнен с мир и тъга, и сякаш ми каза – Стига! Уморих се!…

След това помня, че тичах с количката през коридори, в асансьори към интензивното… Оставих я. Тръгнахме си от болницата… Кръвното ми беше 180/110… Някаква лекарка ми даде лекарства… Легнах в къщи и в 11.15 вечерта чухме присъдата. Детето почина! Лори си отиде!…

*****

Да, Лори не е вече в този свят. Тя е ангелче, в един по-добър и чист свят. Тя избра да си тръгне, защото малката й душа знае, че лекари, които ловуват за развлечение и удоволствие не могат да помагат, те са в безлюбието, в тъмнината.

Толкова много ни даде това малко, прекрасно момиченце. Мен научи да не се влияя от хората, да обичам без “защото, дали, ако“…

Научи ме да не се интересувам от това – Какво ще кажат хората…

Хората са си там, в омразата, недоволството, вкопчени за външното, материята, искат да имат, работят за пари и удоволствия…

Лоринка отвори очите ми за нещо отвъд петте сетива. Сега хванах една книжка с беседи от Учителя – “Той иде“ и тя се отвори на 23 страница. /Лори си отиде на 1.2.2019 г. – 23 кг., 23,00 часа, на 23 години.

Ето какво пише там:

Нашият духовен характер се създава от Истината и добродетелта, а не от лъжата и ласкателството*. /В оригинал думата е самооболщението-от руски/.

Не е, какво мисли человек за себе си, но какъв е на дело. Като общо правило, человеците имат всички понятия за своето его, но времето ще пресей всички един по един и ще произнесе своята присъда “за“ и “против“. Ние сме създадени да мислим и да правим избор между нещата и да следваме пътя на здравото учение, а не да приемаме всичко за непогрешима истина, като да е излязла направо от Божиите уста-без всяко съмнение. Бог говори истината, ала на человек по причина на своето паднало естество иде му отръки да говори и двете. Тук именно лежи една от опасностите за успеха на истинската религия. Обаче, това не е така с вярата – тази сила на душата, посредством която человекът от самото начало на своето възраждане е почнал да питае любов към онова невидимо същество, Създателя и подкрепителя на всичкий Мировий свят. Тази вяра е вършила велики дела и добродетели, тя е въодушевлявала неговата душа с мисли свети, с мисли велики, с идеи възвишени за доброто, за хубавото, за истинското. Тази вяра и днес е самият мощен двигател в науката и във възпитанието. Тя е силата на любовта към знанието на истината, която ни принуждава да се стремим да дирим и изпитваме във всичко. Каква самоотверженост е почнала да се развива днес в душата на человечеството! Какви жертви се правят от всички благородни хора, само да ни се даде случай да видим лицето на онази деятелност, която лежи скрита в дълбочините на природата! И каква радост ще изпълни душата и ума ни, когато само сполучим да надникнем в домът й.Да, велика и блага истина, светлина на живота ни, която пробужда и въодушевлява ума ни и душата ни към велики подвизи и стремления…“

Не обичате някого заради вида, дрехите или скъпата му кола. Обичате го, защото душата му пее песен, която само вие разбирате.“ – Оскар Уайлд

Давам си сметка, че душите ни – на Лоринка, Сотирчо и моята са свързани в силната връзка на Любовта. От дете зная, че да съм майка е моето нещо в този свят. Казват, че само майчината любов е най-близка до Божествената. Сега си давам сметка, че е така. Те двамата са част от душата ми и сега съм наполовина, но все пак ще се постарая да вървя напред.

Сотирчо каза нещо прекрасно за сестра си – “Лори е едно прекрасно ангелче, мамо. Благодарен съм, знам, че ако не беше тя моя сестричка аз едва ли щях да съм такъв сега. /А той е добър, разумен човек!“… Лори дойде в този свят с мисия, изпратена от Бог. Дойде да ни направи малко по-добри и мислещи хора. И успя! Изпълни мисията си и за това си отиде в мир.

Въпреки болката и липсата, си давам сметка, ча само Бог знае, кое е най-добро за нас. Само Бог се смили над нея и трудностите й… Ние все още сме се вкопчили в нейната безусловна любов и ни липсва… Много.

Все още сме егоисти, с проблясък на човечност и не можем лесно да приемем, че едно прекрасно дете, което обичаме ще замине от нас… Без да знаем къде и без да можем да се обадим… Или поне не по познатите ни начини… Но някъде там, в безкрая тя е щастлива, слуша музика и танцува усмихната… Нашата прекрасна Лоринка ни чака да свършим работата си тук и да се съберем. Щастливи, заедно… А за мен всеки ден занапред ще е с тежестта на година… Липсваш ми, мило, мое, усмихнато момиче!

Има хора, които малкото ми момиче докосна-с усмивка, с обич. Благодарна съм, че двете рехабилитаторки – Рая и Слава я обичаха и работеха с нея по най-добрия начин. Благодарна съм на майките, с които заедно преминавахме през трудности и си помагахме… Благодарна съм за тези 23 години с Лоринка…

Тези дни правя няколко превода от нейната сметка, в която има 1000 лв за лечение на други деца, на обща стойност 9220лв. Зная, че моето момиченце е доволно в ангелския си свят. Защото тя, Лоринка е любов и ние ще я предаваме нататък в нейна чест!

До следващата ни срещата мое прекрасно момиченце! Обичаме те! Изчакай ни, да вървим заедно.

Вярвам, че в бъдеще ще има друг, по-красив свят, където помощта, ще е помощ. Където чистата любов съществува. Където децата няма да пищят от болка, а майките да умират многократно до леглата им в битка за глътка живот…

22.1.2019г.

Автор: